Искам, защото мога!

Това съм аз. Едно обикновено момиче, на 14 години, което, като всички, обича да играе, да чете и да пише стихове и като всички иска мечтите му да се сбъднат. Но аз не само искам, но знам, че с малко повече постоянство ще мога да постигна поне някои от тях. Според мен цената на всеки успех е в това – да вярваш в своите възможности. Ако си кажеш: „Аз искам, защото мога!”, всичко ще ти се струва по-лесно постижимо.

Понякога човек се отчайва, а това не бива да се случва. Всеки трябва да намери сили в себе си да реализира желанията си. „Искам, защото мога!” – това си повтаряйте, когато Ви връхлети отчаянието, и ще видите, че ще успеете, ако не във всичко, то поне в някои най-желани начинания. Борбата, отчаяно упоритата борба с думичката „не мога” трябва да продължи дотогава, докато един ден се обърнем назад и видим, че мечтите ни са се сбъднали. И тогава с усмивка ще си припомним вълшебното: „Аз исках, защото можех! И постигнах това, което желаех!”.

Самата аз много пъти съм се отчайвала, но и много пъти съм се радвала на малки успехи, защото не съм се отказвала да се преборя докрай с трудностите. Научих се да бъда твърда, да отстоявам и да разчитам на себе си и мисля, че това много ми помогна. Отърсих се от страха и сега гледам живота с други очи. За мен най-важното е да мога да преодолявам големите препятствия в живота, да ги навивам. И знам, че щом искам да успея, ще успея, защото вярвам в себе си, вярвам, че мога!

Не мога да кажа, че случайно попаднах на тази стара изрезка от ученически вестник, защото няма да е вярно. Както няма да е вярно, ако се усмихна небрежно: „О, бях забравила за това!”.

Всъщност, то така се е вклинило в душата ми, че дори двадесетте години, минали оттогава, не са в състояние да го изтрият от съзнанието ми. И причината за това не е гордостта и самодоволството, а един въпрос, който ме преследва винаги, когато ме връхлетят проблеми, неприятности и други житейски неволи.

В дългите безсънни нощи, в които затормозеният ми ум трескаво блуждае къде ли не, в болезнените мигове на внезапни раздели, при всяко изричане на думите: „Не мога повече!”, този строг въпрос ме е удрял ребром и не ми е давал мира. „Какво направи с онова момиче?! Къде ти е куражът и силата, малката?! На коя гара забрави оптимизма – като стар куфар с ненужни вещи?!

„Искам, защото мога?!” Ха, нима забрави усещането, когато изричаше тези думи и се втурваше през света с широко отворени очи и лъвско сърце?! Политаше стремглаво, с усмивка над високите стени, които те заобикаляха, измъкваше се от хватката на мъчителното „не мога” с решимостта и борбения дух на завоевател. Заспиваше с мисълта, че на следващия ден те очакват много и прекрасни нови неща, сънуваше сбъдването на мечтите си, а на сутринта прескачаше стъпалата по три, задъхана, очакваща, търсеща нови предизвикателства… И беше щастлива от битките, които водеше, макар и малки, макар и незначителни за другите, защото преследваше мечтите си… Наистина ли обърна гръб на онова момиче, сляпа и глуха за тихия глас в сърцето си, с който то ти напомня, че все още има време, че все още има необетовани земи, несбъднати желания?! „

Този безкраен вътрешен диалог не ми дава миг покой. Има моменти, в които усещам как в слепоочията ми започва да пулсира неистовото желание да се втурна към своето бъдеще – силна, готова на всичко, решена да преодолея всяко препятствие, усмихната и нетърпелива да водя своите малки човешки битки. Тогава изчезват колебанията, съмненията, страховете и всички „Не”-та, загнездили се в изтормозеното ми съзнание. И мечтите ми, онези неразумни същества, имали куража да оцелеят през годините, се пробуждат – още по-цветни и с толкова ясни очертания, че ми се завива свят.

И, може би, точно тези редки, но безкрайно важни мигове, опазват у мен способността да вярвам, да искам, и да знам, че мога…

Моят отговор е: „Не, не съм се изгубила съвсем.”

А Вашият?!