Падаш, ставаш и продължаваш!

Помниш ли като бяхме малки, колко пъти сме падали и сме се наранявали? А колко белези са останали от тогава?

Аз помня! А някои от белезите ми още са там – независимо от времето.
Как сме тичали, играли и колко свободни сме били в детското си безгрижие! А каква воля на откриватели сме имали –  възрастните са ни наричали „немирни“ или „непослушни деца“ …. И не само!

Помниш ли първия си път, когато падна от колелото? Колкото и да се страхувахме да караме – пак се научихме, нали? И сега като се качим на велосипед си спомняме как се кара – колкото и да неуверено в началото. За да сме уверени, ни трябва опит – да опитваме пак и пак, и пак – докато не се почувстваме сигурни.

Детето в теб е още живо – още търси, намира, играе, страхува се, понякога дори плаче – то е истинският ни пътеводител в живота. Открива нови и нови светове, живее в сърцето ти и има волята за успех. С опита си – то се научава да бъде и възрастен – същият възрастен, който нарича децата „непослушни“.

Пробуди ли се детето в теб? Е аз го пробудих съвсем скоро, като опитах нещо ново за мен – кънки на лед. Падах, ставах – сама падах, изтърсвах се и пак ставах. Чувствах се като непослушно дете, което прави бели и после го натупват, защото е било немирно. Дори последния път ми се насълзиха очите от болка – с такава сила се изтърсих на леда. Тогава се сетих, че каквото сам си направиш и Господ не може да ти направи.

И в живота е точно така – за да се научиш да летиш – първо трябва да се научиш да падаш, после да ставаш и така докато постигнеш опита. Дори болката, която ни прави живи същества е доказателство за самото ни усещане, че сме тук и сега, че това е единствената ни реалност във времето и пространството.
Паднеш ли, останеш ли долу – може още да те наранят. Преди да отида на кънки ми казаха да падам със свити юмруци – за да не ме порежат с кънките. В живота също е така – трябва да стискаме юмруците си, когато усещаме, че падаме – но не, за да нараним някой, а за да предпазим себе си – детето в себе си, сърцето си, душата си. Защото животът е борба за свобода – само силата на волята ни изправя отново. Защото ти падаш и ставаш и пак продължаваш да се учиш да живееш! Това е нашата съдба!