Душата на една църква

„В ранната утрин пропява камбана
и буди старите спомени.
Имало майстор във Бояна,
имало майстор на икони.
Прости икони, тихи и бедни,
ликове бледи родени в легендите.”

Утро. Огненото кълбо на слънцето се издига бавно над Витоша – ослепително и величествено огрява женствените й очертания, примамващи със своята недостижима красота. Поглеждам небето с неговите обагрени в червено облаци и се замислям. В такава сутрин човек се буди със светли мисли и искрено желание за добри дела, за нещо, което да възроди душата му, да я извиси над грубата реалност на ежедневието. Погълната от обичайните си задължения и проблеми, заета да изкачвам неравните пътеки на своите дни, кога за последно се погрижих за душата си, кога й позволих да полети, да се изпълни с нежни, облагородяващи битието ми чувства и усещания, кога за последно й позволих да се зарадва, да благодари, да полети?!… И къде?! Сред бездушните бетонни сгради и мириса на бензин и тревога?! Сред хилядите мои страхове и угризения, безпричинно безсънни нощи и пропилени в напразни усилия дни?! И докога тази моя търпелива душа щеше да очаква своя миг безмълвен полет над дребните ми човешки постъпки, над пъпленето ми сред тълпата от други човеци, също тъй угнетени като мен?!…
Внезапно през прозореца нахлува топъл вятър. Усещам прилив на сила, каквато скоро не съм имала. Нещо ме тегли навън, нещо непознато ме призовава да го изживея с цялата своя същност. И тръгвам. Спонтанно, искрено вярваща, че днешният ден ще бъде по-различен, по-осмислен… Не вземам нищо със себе си – инстинктивно зная, че там, където отивам, няма да имам нужда от друго, освен от изострените си сетива. Вървя, без да обръщам внимание на шумовете и познатите картини от пейзажа на димния град. Бягам към свободата си, към гледките, за които жадува болната ми душа. И с всеки изминал миг закопнявам все повече за онази забравена, истинска връзка със Вселената, с природата, с Бог. Сърцето ми се превръща в тиха, безмълвна молитва – да почувствам у себе си искрицата Божественост, да я усетя дълбоко в клетките си, в кръвта си…
Пейзажът около мен се променя. Все по-ясно и трепетно – болезнено започвам да виждам – планината, небето, дърветата, окъпани в светлина. И вече зная, че съм близо до това, което търси душата ми. Затичвам се…
И спирам, затаила дъх. Сред море от зеленина, замрежваща погледа ми, едва съзирам купол, облян в мека слънчева светлина. А после и накъдрена стряха, скрила от чуждите очи нещо неизразимо и прекрасно. Вече знам – между дърветата се гуши дом – свят и неприкосновен за невярващите. „Църква е!”, радва се душата ми. Стъпките ми стават тихи и боязливи.
Надписът гласи: „Боянска църква – XI – XIII век, паметник на световното културно наследство, вписан в списъка на ЮНЕСКО, /Луксор, 26.X.1979 г./”. Надпис, прикрепен към ствола на голямо, извисило се над мен дърво, под чиято корона се чувствам като изгубена. Силуетът на църквата израства пред мен иззад дувара от камъни, покрит с турски керемиди. Нещо познато има в него – вече виждано някъде, в някакво друго време. Пристъпвам в прохладния зелен двор. Тихо е, само исполинските секвои шумолят загадъчно. В краката ми се търкалят нападали шишарки. Обикалям бавно, нямам нужда от гид, който да ми разказва историята за тази реликва на силата на вярата на отколешните поколения. Поемам дъх и попивам с очи обвитите с бръшлян стени. Минавам под арката им и се озовавам в предверието на Боянската църква. Погледът ми грабва малка, дървена вратичка и изпитвам непреодолимо желание да разбера къде води тя. Едва по-късно ще разбера, че е вход към притвора на Калояновската църква, който заедно с параклиса, е изографисан от митичния боянски майстор през 1259 година. Привеждам се под ниския праг и пристъпвам в един друг свят. Тъмно е, сводът е нисък и прихлупен над мен. След миг очите ми привикват с полумрака и виждам, не, усещам, че стените са покрити със стенописи. И цял един старинен свят оживява в образи. До олтара съзирам ангел, който сякаш полита – архангел Гавраил. Осветеният от четири малки прозорчета купол прояснява образа на Христос Пантократор, който се е надвесил благо над мен. Пристъпвам бавно. От двете ми страни изплуват портретите на Калоян и Десислава и на цар Константин -Асен Тих и царица Ирина – изографисани в човешки ръст. Поглеждам ги, попивам жадно топлотата и мекотата на изображенията, потъвам в бадемовите кафяви очи на Десислава, струящи душевен финес, подхождащ на мадона. И тогава си спомням легендата за боянския майстор, влюбен в севастократорицата. Изяществото и благородното й излъчване могат да бъдат предадени толкова искрено само от ръката на възвишен в любовта и делата си творец. Изпълва ме благоговение. Усещам как в мен се надига чувство на някаква гордост и недоверие – нима съм родена тук, на земята, която тези далечни мои предци са наричали своя?!
Поглеждам на юг и разпознавам свети Николай, благославящ трима моряци в бурното море. Потъвам в преливащото тъмносиньо, златисто и искрящо бяло на изображенията. Чувствам се благословена от тази великодушна ръка, дала надежда на уплашените души.
В нишата, която се открива пред мен виждам малкият Исус с невярващите книжници. Ликът му е миловиден, загадъчен, сдържан. Побиват ме тръпки на страхопочитание, оставам дълго, пленена от духовната сила и благост, които излъчва стенописа. Докосвам го сякаш с душата си и намирам покой. Иска ми се да остана тук завинаги.
На излизане ме съпровождат ликовете на света Варвара и света Неделя, чийто очи са изтрити от търсещи изцеление вярващи. Обзема ме странно, почти нереално усещане, че макар и безока, тази свята жена ме пронизва със своята всевиждаща благородна душа. И отново се чувствам уязвима и виновна – за всички свои непризнати прегрешения, тровили собствената ми душа.
Навън отново е тихо. Тишината отеква в мен с камбанен звън. Минавам покрай гроба на царица Елеонора, съпругата на цар Фердинанд, обгърнат от покой и светлина. Светло е – в мислите ми, в очите ми. Пречистена, поемам покрай зелените секвои към онзи мой реален свят, който след миг ще ме грабне със силата на водовъртеж, ще ме запокити сред мощния шум на големия град с неговите безнадеждно невярващи и незрящи тълпи. Ще се опита да ме вплете в безжизнения пулс на бетона и апатията. И навярно ще успее. Но тук, сега, в този населен със сенките на предците ми миг, се чувствам силна, успокоена и изпълнена с вяра. И знам, че много дълго у мен ще живеят образи, които ще ме следят с благородни великодушни погледи и няма да ми позволят да се изгубя съвсем.
Душата ми се е превърнала в молитва – дълбоко осъзната и изстрадана, чиста и всесилна. Не в състояние да ме превърне в светица – защото не съм, но способна да ме съхрани.
Връщам се – в моя свят, в моето човешко измерение, в което вече нищо няма да е същото.
Завалява. Над дърветата – и в очите ми.