Пазим ли смисъла на големите Християнски празници?

Всеки народ има своите традиции и празници, свързани с религиозната принадлежност, миналото и историческото наследство на поколенията. Дълбоко вкоренени в душите на хората, те носят белега на вярата и смисъла на човешкия живот, преодолявайки времевите и пространствени измерения. Израз на тези национални и религиозни вярвания са празниците – дни, в които ние, хората, преосмисляме ценностите, делата и надеждите си, възлагайки на бъдещето още повече свои надежди и желания.
Един от най-големите български празници е Великден, или Възкресение Христово. Това е времето, в което трябва да се вгледаме в душите си, да благодарим искрено и от сърце за всичко, което имаме, и да се запитаме дали сме съумели да запазим онова безценно наследство, което поколенията преди нас са превърнали не само в религиозно -културно наследство, но и в пътека, която да следваме през годините, за да не се изгубим съвсем, да не обезличим корените си и да не потънем в бездуховност, от която няма спасение.
Времената, в които живеем, с все повече лишени от ценности и примери, които да следваме. Все повече традиции не са това, което са били за предците ни. От нас зависи да съумеем да опазим малкото останали – да ги превърнем във факли, които да продължат да ни показват пътя напред, в свят, обеднял на вяра, надежда и любов. Защото това е смисълът на всеки празник, да благодарим, да се стремим към доброто, да измолим опрощение за грешките, които като човеци допускаме. Да опазим вярата, която е съхранила нас хилядолетия наред.
Все по-малко са хората, които истински вярват и носят у себе си искрата Божия, без която животът би бил лишен от светлина и смисъл. Все по-рядко се срещат войните на доброто, които отстояват докрай своите вярвания и убеждения; които се стремят към “праведен” живот. Кавичките станаха задължителни за тази дума, защото все повече стават човешките прегрешения – онези, не неволните, за които Бог ни прощава, а другите – преднамерените, планираните и целенасочени грехове, за които ще плащаме не само ние, но и поколенията след нас .
Все пак, докато има хора, които пазят българските традиции и ги предават на своите деца – в пълния техен смисъл и ценност, а не само в материалното им изражение; докато все още се вслушваме във вътрешния си глас, (който е и ще остане живата наша съвест), и не позволяваме на злото във всички негови измерения да надвие Божият образ и подобие у нас, ще успеем да съхраним корена на българското, искрицата Божествена светлина, която да бъде верен пътеводител на тези след нас.