МОМЧЕ С КРИЛА
Някога, но не помня кога, и някъде, но не помня къде, в семейството на един обущар се родило момче с крила.
– Ах, нещастното то! – плеснала с ръце майка му. – Как ще живее толкова различно от другите?
– И как ще си вади хляба? – промърморил бащата. – Хляб се вади с ръце, а не с крила.
В началото крилата били мънички и немощни, но момчето растяло, растели и крилата, станали силни и могъщи. Цели дни момчето прекарвало само в стаята си, защото се срамувало от другите деца, и гледало към небето със завист.
Един ден бащата го повикал при себе си и му рекъл:
– Аз съм вече стар и не мога да поправям обувки. Ти също не можеш да поправяш обувки. Как ще живеем?
Дълго плакало момчето, затворено в стаята. „Аз не искам да съм птица в клетка – си казвало то. – Не искам да кълва наготово трохички.“ Докато една вечер, тайно от мама и татко, поело без посока по широкия свят.
След три дни и нощи то стигнало Голямата река.
– Как ще те преплувам? – попитало то. – Аз нямам ръце.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица. Аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, по-надолу има мост, мини по него. Човеците минават по моста – обяснила Голямата река.
И момчето минало по моста.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата планина.
– Как ще те изкача? – попитало то. – Толкова е стръмно.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, вляво има сипей, ще ме заобиколиш. Човеците минават по сипея – обяснила Голямата планина.
И момчето минало по сипея.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата гора.
– Как ще те пребродя? – попитало то. – Сигурно ще се изгубя.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, има пътека, тръгни по нея. Човеците минават по пътеката – обяснила Голямата гора.
И момчето тръгнало по пътеката.
Върви момчето и си мисли: „По моста минах, значи съм човек. И по сипея минах, и по пътеката, значи съм човек. Обикновен човек с крила.“
След още три дни и три нощи то стигнало до Големия град. Улиците били шумни от хора и автомобили.
– Хей, вижте, този се е маскирал като птица! – викнал един минувач.
– Сигурно ще участва в бал с маски – подметнал друг.
– Или в театрално представление – допълнил трети.
– Не, не, добри хора – обяснило момчето. – Просто съм такъв. Обикновено момче, но с крила.
– Този нещо си измисля – викнал първият минувач.
– Въобразява си – подметнал вторият.
– Може да е луд – допълнил третият.
Момчето било много огорчено, очите му се напълнили със сълзи и тръгнало назад с болка в сърцето. Стигнало Голямата гора.
– Мини по пътеката – казала Гората.
– Не – отвърнало момчето. – Ще се опитам да те прелетя. Иначе защо са ми крила, ако не се опитам да те прелетя?
Момчето разтворило широко крила, направило няколко плавни движения и – о, чудо! – полетяло. Полетяло високо, високо, до най-синьото на небето. Прелетяло над гората, без да мине по пътеката. Прелетяло над планината, без да мине по сипея. Прелетяло над реката, без да мине по моста. И тогава момчето забелязало, че редом с него лети Големият орел.
Орелът бил навъсен и със зли очи.
– Защо си се качил до моето небе? – попитал Орелът.
– Защото съм птица – отвърнало момчето.
– Не е вярно! – креснал Орелът. – Ти си само човек. Ти си обикновено момче с крила и нищо повече.
Тогава момчето усетило как крилата му отслабват, отслабват и бавно го спускат надолу. И пак било много огорчено, и пак очите му се насълзили.
„Какъв съм аз? – се питало момчето. – Хората не ме искат, защото съм птица. Птиците не ме искат, защото съм човек. Какъв съм аз, толкова различен от другите?“
Тук приказката свършва. И аз ви я разказах, защото момчето с крила още обикаля по широкия свят и нищо чудно да го срещнете някъде. Не му казвайте, че крилата са само театрален костюм; не му казвайте, че си въобразява. Не го питайте защо е различен от другите и как ще си вади хляба. Иначе ще го огорчите и на сърцето му ще легне болка. Той си е просто такъв – обикновено момче, но може да лети.
Автор: Агоп Мелконян
