Защото слънцето появява се винаги след нощта…

Безмълвие обвито в болката на сегашни терзания извикват тръпки в тялото.
Да дишам не е трудно, но свитото сърце сякаш ми тежи в гърдите.
Искам да кажа каквото имам, но не намирам думите, всичко е минало.
Обърканата ми душа отново стене, мисли, чувства съзнателно се блъскат в мен.
Това, което зная и не зная не ме остава на мира и ме кара да се бунтувам.
Къде спокойствието ще намери своя смисъл и отново ще покори душата ми?
Кога тишината на съзнанието ще се появи и примири уморената ми мисъл?
Защо природата показва своята благотворна енергия, а после умира в стената на реалността.
Една действителност, която само думите изграждат, водени от моментните емоции.
Да реагираш без да мислиш не е неприкосновенност, а беда,
но кое реално по-добро е за теб, да се вгледаш в детайлите или просто да подминеш?
Нима сега словото е безмислено и празно? Или изпълнено е с ценността на чувствата в душата ми?
Дали въпросите намират своя отговор или просто се изплъзват от главата, за да ме оттърсят от емоцията?!
Да, вярвам, че се свързвам с космоса, идвайки от него и обратно връщайки се в него.
Надеждата ми се отваря и показва своя път… а любовта просто се изпарява с всяка моя сълза.
Къде складирах аз безценните си чувства, нима сърцето толкова е малко,
или просто се е свило от натрупаната болка,
не може да събере достатъчно гориво от понеделника до петък…
Живея или се мъча да го правя, като всеки път се спъвам в камък,
по-точно камъче, от което излива се като чаша моята мъка.
Дори когато светлината видя аз по пътя, заравям се отново в моята съдба.
Не спирам да милея за изгубеното чувство от моето прераждане.
Не искам да вилнея и злобея, гневя и рева, инатя и викам.
Да заровя свойта мъка, искам да я погреба и с венец отгоре да я украся.
Живея сега и днес, само днес, за да постигна, това за което съм дошла.
Препядствията ме правят по-силна, колкото и слаба да съм сега.
Виждам, че времето отминавайки доказва моите страхове,
но това е защото те с натрупването си създадоха си свят в моята Мая.
Да разкъсам болката, да разплета нишките на ядовете,
да открия себе си и смисъла на своя път.
Да разруша преградите си и своите ограничения сега,
да избия всички мръсни долни страхове и слабости във мен.
Таз битка със себе си, по скоро война ще я повтарям всеки ден.
И никога не ще достигна своя край безкраен, на съвършенство и
хармония. Непрекъснатостта на цикъла и повтаряемостта на живота,
ще помогнат да изчистя изхабеното си чувство на нестабилност.
Затлачената мъка на душата ми ще измие реката от сълзи от очите ми.
Черната тиня, която ме вкарва в плаващи пясъци от дребнавост,
ще се превърне в моя Ад и ще ме изпържи на бавен огън.
Водата ми ще пресъхне като мираж и ще остане спомена за оазисите.
Моментите тъй невероятни и екзалтирани и меки. Топли и чувствени,
като истинска магия. Краткотрайни и вълнуващи като сън, почти нереални в своята рядкост.
Жадна съм от пустинята на малките песъчинки от моята дребнавост.
Вятърът на промените издухва косите и очите ми, за да прогледна към Рая.
Реката от думи извира от върха на скално покритие, така изкачвано и бленувано.
Докосвайки само брега, аз с цялото си съзнание желая да вървя по него,
по пътя на истината, колкото и трънлива да е тя, да не спирам да вървя.
Движението и развитието е тъй ценно в заспалите сънища,
реалността е само в моментите на осъзнаване и събуждане,
останалото е просто мъгла, неразнесла се от изгрева.
Разкъвсвайки мъглата и виждайки дъжда, дъгата показва своите чудеса.
Защото слънцето появява се винаги след нощта, негов е цикъла на деня и нощта.

Автор: Теодора Абрашева