Теодора Абрашева: „Голямото пътуване“
Небе, вятър, слънце,
листата шибаха лицата на хората, стоящи на перона.
Косата ми галеше моето, а слънцето се взираше в очите ми
и гледаше съня ми…
Чакането накара краката ми да се движат в ритъма на идващия влак.
Посоката бе ясна, мястото избрано.
Но къде си ти…
Усмихвам се и те виждам в мечтата с отворени очи.
Есента бе стоплила и мен,
и аз като дърветата се разсъблякох.
Нищо не успявам да прикрия, не и отново.
Сияя със силата на любовта, всемирната, човешката.
Разменям погледи и виждаш кой е пълен и кой не…
Хаосът и хармонията се преплитат с нишките на хората.
Много думи – но неизказани, не стигат за да покажеш себе си.
Не, те ще те гледат и няма да разберат за своето проклятие да са слепи за Света.
Ритъмът зацикля в релсите на отпътуващия влак.
Пулсът ми успява да задържи и мен седнала и летяща.
Хващам се здраво, смятайки че летенето е за всички,
но моето ще е дълго и нагоре.
Търся стъпалата, но знам, че те са минати в прогресия и няма връщане назад.
Изкачването продължава.
Търся нишките, но те обхващайки ме не успяват да завържат възел.
Хем е трудно и хем лесно. Знаеш защо.
Дори никотинът в мен не се противи на всички страсти и липси.
Рушила сгради и градила църкви, успявам да подредя хаоса си.
Няма наука, всичко е в нас – творение – творим живот.
Науката е само за непросветените, които изследвайки да стигнат до познанието.
Но затворили и третото око, не виждат,че няма смисъл да сънуват.
Да спреш пътя, да, но да се качиш на другия коловоз.
Тишината ме изпълва с музика и шумотевици.
Има време, има и за теб, за мен, за всеки и за всичко.
Но когато ти потрябва, то някъде се стопява и нямаш край,
а всъщност си безкраен.
Прекалиш ли и си аут… вечността се събужда и търси човека.
И водата не ми стига, когато енергията прощава на живота.
Отпусни се и се рей в бялото пространство и виж силата на уханните багри,
в които те оцветих.
Всички сме част от цялото – макар и на парчета, се ще намерим снимката на пъзела.
Пространствена и движеща се мозайка.
– Тъжен ли е?
-Моля?
Много ли е тъжен този неосъществен свят…